Митко Димитров е една от основните фигури в юношеския национален отбор по баскетбол. Малцина обаче знаят, че той, заедно с трима съотборници от националния, са световни вицешампиони в спорта. Миналото лято, младите ни национали спечелиха Дивизия Б на Евробаскет за младежи – това е известно на всички. Месец по-късно, обаче, четирима от тях направиха нещо още по-впечатляващо – те стaнаха финалисти на първото по рода си Световно първенство по баскетбол "трима на трима" – или, както официално се изписва от ФИБА – "3х3".
От 35 отбора, момчетата стигнаха до финала без загуба, като по пътя елиминираха САЩ и Русия. Едва на края паднаха, при това само с една точка, от Нова Зеландия (с резултат 19:20). Турнирът се проведе в Римини, Италия, където по случайност Митко също играе и клубния си баскетбол – в отбора на Римини Крабс. Неговите съотборници бяха капитанът на националния ни младежки отбор и играч на Бенетон Тревизо Павлин Иванов, съотборникът му в Римини Тенчо Тенчев, който спечели и състезанието за стрелба от три точки на световния турнир, и Алекс Симеонов, който играе в Левски и взе бронз в конкурса по забивки на първенството. Сребърният медал, който четирите момчета печелят в Италия, обаче, минава почти незабелязан в България.
Гонг бе една от двете български медии, които пряко отразиха турнира в Римини. Там, Митко и съотборниците му доказаха, че в България баскетболният талант е на много по-високо ниво, отколкото си мислим. Както казва самият той, този талант просто трябва да бъде насърчен.
Повечето хора познават играта 3х3 просто като "стрийтбол" (буквално "уличен баскетбол"). Странно ли ти е да го възприемеш като официален спорт?
Честно казано, от начало ми беше малко странно. Но след като видях каква организация имаше на световното първенство, как имаше отбори от цял свят включващи най-добрите играчи от всеки – вече въобще няма да се очудя и ако стане олимпийски спорт след няколко години (бел. ред. – Благодарение на усилията на ФИБА, начело със спортният директор на ФИБА Европа бивш български национал Коста Илиев, който също е и спортен директор за развитието на формата 3х3, изглежда вероятно спорта да бъде включен в олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 г.)
Как би определил разликата между двата формата – петима на петима, на цяло игрище, и 3х3?
Най ми харесва 5 на 5, това си е класическия баскетбол. Има много повече мислене. В същото време, 3х3 е по-атрактивен, а и по-интензивен спорт. Страшно се изморяваш, защото няма спиране.
Има ли разлика като подготовка и манталитет?
В 3x3 почти всичко е индивидуална изява. Ние се събрахме точно един ден преди световното първенство и нямахме време въобще да се подготвим като отбор. Фактически играхме изцяло индивидуално, но се получи добре!
Вие все пак се познавате от нормалния национален отбор...
Четири години сме заедно. Това ни помогна до голяма степен, но все пак двата спорта са много различни.
Различна ли беше атмосферата отколкото на Европейското първенство за младежи във Варна през лятото (Евробаскет – Дивизия Б), където спечелихте злато?
Тук, в Римини, беше по-скоро шоу. Организацията беше на много високо ниво обаче, като цяло, повече се целеше да има забавление, защото това привлича публиката. Последният ден, на финала, имаше доста хора.
източник: Gong.bg
Кое ти хареса повече – среброто на световното или златото във Варна, макар и на Дивизия Б?
Е, все пак златото си е злато!
Опиши чувството като спечелихте сребърния медал на световното.
Честно казано, в началото не отидохме с никакви такива амбиции. Просто отидохме да играем, мач за мач. Но с всеки изминал мач, амбициите ни ставаха все по-големи и по-големи. Накрая, като взехме среброто имаше доста голямо разочарование, защото бяхме на една точка от златото. Обаче след няколко дни осъзнахме какво сме направили – че сме станали втори в света, което въобще не е малко.
Учуди ли се, че толкова разнообразни отбори като Нова Зеландия и България достигнаха първите места в 3х3?
В 3х3 има само по четирима играчи на отбор. Малки страни като България или Нова Зеландия, които нямат възможността да направят голям отбор с 12 човека, ами имат по 4-5 таланта – това е тяхната възможност да се изявят на голямата сцена. Естония станаха 4-и.
С какво най-вече си доволен от вашия успех в Римини и има ли нещо, за което съжаляваш?
Съжалявам, че не можахме да спечелим финала! Иначе съм доволен от представянето ни като цяло – че показахме на целия свят, че все още е жив баскетбола в България. Аз се надявам той да продължава да се развива и за напред – не само да остане този ни успех в 3х3, ами в баскетбола като цяло.
Много силно е било отразено първенството, както и вашата победа, в италианската преса. Имаше ли усещането, че постижението ви не беше достатъчно отразено от българските медии?
Имаше нещо такова, да. Като се прибрах в България, някои от приятелите ми знаеха, че е имало такова първенство, но никой не беше чул нищо за него – никакви резултати, нищо.
Българските медии много се тюхкат колко е слаб българският баскетбол – а сега не отразяват едно такова огромно ваше постижение...
Не знам какво трябва да им кажа. Просто, като има такива изяви – ако може все пак да се знае, че има такъв отбор, какво е направил...
Играеш за младежкия отбор на Римини Крабс заедно с Тенчо Тенчев, който ти е съотборник и в националния отбор. Как ти се получиха нещата да отидеш да играеш в Италия?
Видяха ме на един турнир в Белград, извикаха ме на проби в Римини, харесаха ме, предложиха ми договор и, година по-късно, дойдох в Италия.
Другият ти съотборник в националния Павлин Иванов играе в Бенетон Тревизо, които са редовно попълнение в Евролигата – мислиш ли, че в близките години ще се увеличи броя на българските играчи в Евролигата и, че дори някой ден някой ще достигне и до НБА (северноамериканската Национална Баскетболна Асоциация)?
Наистина се надявам на това. Пожелавам на всички български играчи някой ден да отидат в голям отбор – Евролига или НБА, дай Боже. Мисля, че се вижда светлина в тунела на българския баскетбол. Има интерес към българите тук, в Италия. Надявам се да се осъществяват повече трансфери и да се вдигне нивото на българския баскетбол.
Какво според теб е нужно за един европейски играч да стигне до НБА?
Най-важното в НБА е да си атлет. Това е основната разлика между европейските и американските играчи. Те всичките са атлети; в Европа повече се играе с глава... И тук има много атлети, но не е като там.
Със среброто си в Римини и със златото във Варна доказахте, че сте играчи на световно ниво. Какво ти е мнението за натурализираните чужденци, които играят в националния отбор? Чувстваш ли се застрашен от тях?
Наскоро имах такъв разговор с моя треньор в Римини. Аз мисля, че те малко или много вдигат нивото на баскетбола на държавата за която се състезават. Например Македония, с техния натурализиран американец (бел. ред. – Лестър МакКейлеб), станаха четвърти в Европа. След това централният им площад беше препълнен с хиляди души, и всички се радваха. Това според мен е нещо хубаво, да има победи... Въпреки, че един от играчите не е македонец, той все пак играе за техния национален отбор. Той се раздава за техния екип.
Според теб, как може да се повиши нивото на българския баскетбол?
С много работа. От играчите, от треньорите; да има по-добри условия. Трябва всичко да се промени, според мен.
Как развива младежкия баскетбол твоят клуб – Римини? От твоята позиция на млад играч, каква е разликата между школите от които имаш опит в Италия и в България?
Организацията е на много различно ниво. Условията за тренировки, също – в България те са със светлинни години назад. Тук, в Италия се работи изцяло професионално. Всички – и играчи, и треньори гледат професионално на нещата, докато в България, примерно, в някой отбор има по 5-6 човека, които мислят професионално, а другите едва ли не идват за забавление. Трябва да има повече баланс, организация.
Какви са ти плановете за близкото и за по-далечното бъдеще?
В момента чакам да взема статут на италиански играч, за който ми трябва да изиграя даден брой мачове тук. След това ще видя какви оферти ще имам от други отбори, било то големи или малки. Тогава ще преценя кое е най-добре за мен.
Коментирай