Ние не сме от работилницата на Дядо Коледа, а от обикновения редакционен офис на Gong.bg, но също като него спазваме обещанията си (особено към най-послушните). След като получихме десетки материали от фенове, вече е време да започнем с публикуването на част от тях, онези, които екипът ни избра измежду многото страхотни анализи. От 24 декември, всеки ден, точно в 10.00 часа ще се появява по един коментар. Така че, единственото, което ни остава, е да благодарим на всички вас, за интереса, за чудесните материали, за страхотните пожелания към екипа. Надяваме се да няма разочаровани, а ако има – не се отчайвайте, ще има и следващ път!

Оптимистична теория за българския футбол

Автор: Иван Бозуков

Всичко започва с един-единствен случаен гол – всяка надежда, всеки подем, всяка футболна приказка... И като казвам всичко, имам предвид абсолютно всичко – и пътят към онова незабравимо лято на 1994, и класирането ни на инак нещастното за нас Европейско в Португалия през 2004, и походът на Левски към ¼-финала през сезона 2005-2006, и, за да не давам само български примери..., и, разбира се, оная шестминутна голеада на финала на Шампионска лига през 2005, донесла на Ливърпул един наистина невероятен триумф!...

Не вярвате, така ли? Ами припомнете си тогава какво сториха Наско Сираков - в Букурещ на 17 октомври 1990, Зоран Янкович – в Брюксел на 7 септември 2002 и Седрик Бардон – в Оксер на 15 септември 2005...

„Сега е друго – ще кажете и ще продължите с протяжната куха упоритост на мъдреца, изръсил торбата си с мъдрости някъде по пътя от спокойната ведрост на трезвия поглед към завладяващата обсесия на голото отрицание. – Сега няма как да стане, просто защото сегашните ни футболисти са покъртително слаби, а отдолу не идва нищо...”

Клишета, клишета, клишета...

Знаете ли кое е истински вълнуващото във футбола... – и в живота?

Разбира се! – ще възкликнете с насмешка, посмекчена от снизходителността към питащия. – Какво друго, ако не качеството на играта/преживяването!”

Не, не познахте. Най-поразителното и във футбола, и в живота – защото футболът, вярвам ще се съгласите, е живот в миниатюра – е непредвидимостта дори на най-близкото бъдеще!

Какво? Пак не вярвате?!

Добре тогава:

Колцина от вас само до преди месец са допускали, че Манчестър Юнайтед няма да преодолее групите на Шампионска лига?

Колцина от вас само броени дни преди финала на Европейското в Португалия са предполагали, че Гърция може да стане европейски шампион по футбол?

Колцина от вас на старта на току-що отминалите евроквалификации изобщо са си представяли, че след приключването им българският национален отбор по футбол не просто ще завърши на последно място в групата си, а и във всичките 8 мача ще вкара само 3 гола, при това всичките на чужд терен, ще завърши с приравняващите ни с футболни „джуджета” като Люксембург, Лихтенщайн и Фарьорските острови 5 точки и, което може би е най-поразителното – че ще загуби три от четирите си домакински мача, а в останалия ще се добере едва до нулево равенство?!...

Да, 2011 бе една от най-тежките години в цялата история на българския футбол както на клубно, така и (най-вече) на национално ниво.

Да, именно през 2011, в черния четвъртък на четвърти август, два наши клубни тима – Левски и Локомотив София – почти в един и същи час отпаднаха от Лига Европа след изпълнение на дузпи!

Да, точно 2011 е годината, в която националният ни отбор се срина в ранглистата на ФИФА до съвсем доскоро изглеждащото ни невероятно осемдесет и пето място!!!

Всичко това, разбира се, са факти – при това неопровержими. Всеки факт обаче крие в себе си и своето „обаче”, защото всеки факт – и по-специално всеки футболен факт - наред с натрапчивата си очевидност, съдържа в себе си и условията за собствената си промяна...

Как ли?

Ето как.

Да си представим най-вероятното. Да си представим, че в обозримо бъдеще нищо в българския футбол няма да се промени съществено. Да си представим, че водещите клубове в т. нар. наша „елитна дивизия” ще си останат все така относително „бедни” откъм млади футболни таланти, както и досега. Да си представим дори, че финансовите проблеми на клубовете ни ще продължават да се задълбочават. Нека даже да си представим, че най-добрите футболисти от националния ни отбор ще продължават да играят в не кой знае колко реномирани клубове и че подвизаващите се в по-силни отбори ще гледат на него само като на досадна муха, която с дразнещото си жужене ги разконцентрира, пречейки им да покоряват необезпокоявани нови и нови върхове в – то се знае - шеметната си футболна кариера...

И в живота, и във футбола обаче е налице нещо, което бихме могли да наречем „инерцията на миналото” и именно то, точно тази инерция, или, ако щете, традицията, е онова, което прави успехите ни мимолетни, спорадични и някак не съвсем логични, но в същото време и ни предпазва от трайно пропадане в бездната по подобие, напр., на унгарския национален отбор през последния четвърт век.

Отново не вярвате, нали? Вероятно сте убедени, че само парите и/или наличието на някакви особено уникални родни футболни таланти могат да възкресят футбола ни...

Добре тогава. Спомняте ли си кой е единственият футболист, отбелязал гол в противниковата врата за български отбор в групите на Шампионска лига? Точно така – Мариян Огнянов. Голът, разбира се, можеше да отбележи и някой друг, но с голяма степен на вероятност пак футболист от същия тип, пак някое „перде” – човек, който поне за миг е забравил, че играе с Челси и точно по тази, а не по някоя друга причина поне за миг, за частица от секундата, е повярвал, че може да го стори!

Онова, което истински пречи на българските футболисти, когато влязат в пряк сблъсък с тимове от средноевропейска или по-висока класа, е единствено и само страхът – страх, че срещу тях излиза някой, който на всяка цена държи да ги победи. Следователно, най-важното, което футболистите ни трябва да коригират, е в главите, а не в краката им. Просто трябва да излязат на терена със същата мисъл, с мисълта на всяка цена да победят... - нищо повече!

Как да се постигне ли? Много лесно. Мистерията е в онзи един-едничък случаен гол срещу силен (или поне средноевропейски) тим, който ни „чака” някъде в бъдещето и благодарение на който футболистите ни просто ще „забравят” срещу кого са се изправили, пък било това и собствените им кумири...

Ключът към успеха е – и винаги е бил - в нещо много простичко, в един (почти) гениален принцип, формулиран от съвременния икономист Алекс Ровира, който, между другото, определя себе си като „психо-номист”:

„Тъй като не знаеха, че е невъзможно, те го направиха.”

Автор: Иван Бозуков